Темата за комунизма в България е така сложна и разнопосочна, колкото е абсолютно проста и ясна за хората в Полша. Има огромни разлики- от историческия контекст, от самия характер на режима, от начина, по който хората възприемат режима, та чак до последствията от него и характера на прехода. Накратко, уж има едно название- „комунизъм”- но всъщност означава две съвсем различни неща за българи и поляци.   Това, което ме накара да напиша този материал, е удивлението на приятелката ми, която наскоро беше в Букурещ, относно това, че мнозинството румънци изпитват носталгия по Чаушеску. Докато тя беше в България, тя също беше учудена за някои паметници, оцеляли от комунистическо време, например паметникът на Георги Димитров край язовир Копринка, както и изображения по стената в едно училище. Ето го и диалогът между мен и приятелката ми:   Тя: Когато екскурзоводът ме попита какво мисля за този Дворец, аз й отговорих, че това е много тъжно място. Аз: Така ли? Надявам се, че жената не е припаднала, като те е чула? Тя: Не, но ме погледна доста странно. Очакваше да чуе, че дворецът е величествен и внушителен. Но това не е хубаво място. Там е имало стотици хора, които са загинали по време на строежа. Аз: И какво те учудва толкова? Че има хора, които все още искат комунизмът да се върне? Тя: Да. Как е възможно това- при толкова много жертви... Аз: (прекъсвам я) Жертви ли? В България и Румъния не е имало много жертви. Всъщност, почти не е имало съпротива, освен в самото начало на режима. Хората са били пасивни. Не можеш да правиш сравнение с Полша. Поляците са били изпращани в Сибир, но българи и румънци-не. Тя: Но това не е нормално. По времето на комунизма хората не живееха добре. В Полша имахме опашки за храна. (тук тя обяснява, че в Полша не са имали достъп дори до продукти, с които ние разполагахме- например, изобщо не е било възможно да се намери салам). Това, което произвеждахме , заминаваше за СССР. Те само извличаха това, което им трябваше, без да плащат. Сега се живее много по-добре. Как може някой да изпитва такава носталгия по комунизма? Аз: Защото хората в България и Румъния сега не живеят добре. Те си мислят, че комунизмът ще се върне и пак ще живеят както преди. Че ще имат повече сигурност, макар и да са лишени от много права. И те си го мислят, защото според тях „американците са виновни”. Те смятат, че това в момента е „демокрацията”. А всъщност са управлявани от същата номенклатура и сега. Тя: Да, и ние в Полша имахме този случай. Хората бяха разочаровани от Валенса и гласуваха за социалдемократите. Те обаче откраднаха каквото можаха. Тези хора не са демократи, и не могат да бъдат. Ние приложихме лустрация, и сега ги няма в управлението. А в Румъния няма лустрация... Аз: И в България няма. А ти смяташе, че в Полша се живее най-зле в цяла Европа... (нещо, което тя е казвала много пъти пред мен) Тя: Но не може да се живее така, тези хора трябва да се махнат от властта, това е трагедия...     Такава е истината. Не можеш да разбереш кой си, ако не се сравниш с някой друг. Приятелката ми постоянно се оплакваше от живота в Полша, смятайки, че някой ден... може да емигрираме в България. Трябваше да дойде този момент, за да може тя да разбере, че от значение е не само качеството на живот (което е почти еднакво в цяла Източна Европа), но и мисленето. А в Полша хората са свободни. Те не изпитват носталгия по миналото. Те не са разделени така, както ние, българите. За тях всичко е ясно: комунизмът трябва да се преодолее. Или по-точно, това, което се наричаше комунизъм. Все едно дали е „истински, или не”. Затова Полша има бъдеще- хората са единни и знаят каквко искат. А нашата гражданска война... Тя все още продължава.   Този разговор показва до каква степен различни народи имат различна представа за това, що е то „комунизъм”. Не може да се каже, че има по-вярна представа. Просто ние сме живели по различен начин. За българите режимът е давал сигурност; поляци, чехи и унгарци се са се чувствали репресирани от Москва. В това е голямата разлика. Затова бих казал, че т.нар. Източен блок всъщност никога не е бил единен, и няма да бъде. Опитът ни е сходен и близък, но начинът, по който го интерпретираме, е съвсем различен.    

Не изпитвам носталгия. Безкласово общество и всеобщо равенство са идеалистична представа за живота. ОБАЧЕ социалната грижа на държавата е задължителна. Нека направим това- да се грижим за държавността и държавата да се грижи за гражданите... и много, много труд.
За лустрацията мисля, че е антидемократична. Най- активните комунисти през 1989 г. сега са над 70 г. възраст. Активните сега да са на 40 г. възраст. (Е, Пеевски е на 33 г.), т.е. през 1989 да са били на 17 г.- непълнолетни, т.е. съзнателното им формиране е в условията на демокрация.